Вече има написани 20 стихове
Калоян Пантаджиев е роден на 6-ти декември 1995-та година в село Тихомир, област Кърджали. Основното си образование завършва в ОУ „Васил Левски“ Тихомир, а средното в Кърджали в езикова гимназия „Христо Ботев“. През 2014-та е приет в СУ „Св. Климент Охридски“ специалност „Право“ и в НВУ „Васил Левски“ в специалност „Мотопехотни и танкови войски. Избира да продължи своето развитие в Националния военен университет. През 2019-та година завършва висшето си образование и присвоява степен бакалавър по военна и цивилна специалност. След завършването е разпределен да служа в 61-ва Стрямска механизирана бригада, като командир на взвод. От 2022-ра година е временно изпълняващ длъжността „Ротен командир“. През същата година завършва и магистратура „Руска филология“, специалност „Преводач“, а през 2024-та година следдипломна квалификация за учител по руски език. Владее английски и руски език на много добро ниво. Има и първо ниво по немски и сръбски език. Вече 9 години тренира Муай тай и се състезава в този спорт. Участва на републикански и международни състезания.
Писането на стихотворения е другото му хоби. Женен е, все още няма деца.
1. Кога и как започнахте да пишете стихове?
– започнах да пиша стихотворения през 2017-та година, когато още бях трета година курсант във военната академия. Случи се непринудено. Никога не съм имал за цел да пиша стихове или пък да се развивам в тази насока. Един ден просто почувствах нещо като вътрешен „повик“, взех листа и седнах да пиша. Първото стихотворение, което написах бе на военна тематика – за славните български воини. Предполагам, че славната ни история породи в мен това желание за писане на стихове на военна тематика, а разбира се и великите наши поети, които са известни с творбите си в цял свят.
2. Колко стихотворения вече имате?
– досега имам написани около двадесет стиха. Някои от тях са на военна тематика, но имам и стихове за любов, други, които разказват за приятелството, също така имам и стихове, които разкриват вътрешните терзания, мъки и желания на човешкото същество. След като се запознах с моята съпруга, веднага написах нещо, което да я впечатли.
3. Как ви вдъхновява професията на военнослужещ?
– Вдъхновява ме, защото нашите предци са били истински воини и са знаели как да защитават семействата и родината си с цената на собствените си животи. Всеки добре запознат с историята знае, че ние по начало сме воински народ. Освен това в ежедневието си контактувам с много и различни характери, което също поражда у мен идеи за творчество.
4. Какво ви радва най-много?
– най-много радост ми носи да виждам млади хора възпитани в ценности и идеали, които в наши дни са отживелица и се считат за остарели, не модерни и даже глупави.
5. А има ли нещо, което най-много ви натъжава?
– най-много ме натъжава, че живеем в материален свят и всичко се свежда до материалното. Духовното е останало някъде…
6. За какво мечтаете?
– мечтая да създам здраво и силно семейство, за да възпитам децата ми в българския дух от едно време.
Свобода
Лежи юнак на полето, кръвта му тече ли тече.
Като че ли шепне му нещо небето,
а смъртта към себе си тягостно го влече.
Би се той геройски.
В боя даде всичко що можа.
Пред смъртта изправи се достойно,
да сведе глава позорно – той не пожела.
Остави дом и хора любими, та затича се към бойното поле.
Извърши дела и подвизи недостижими,
що дълго ще се помнят под родното небе.
Свободата го отведе там – сред смъртта и ужаса на войната.
Но в най-страшните моменти той не беше сам,
би се рамо до рамо с приятелите си от войската.
Лежи на полето самотен юнак, затаил последния си дъх.
С усмивка се сеща за своя враг, чиито кости положи на тоз връх.
И ето погледът се смижава, дъхът го бавно напуска.
Юнакът усеща що наближава и задоволно се пред смъртта отпуска.
Последни мигове светлина, последен поглед върху обичната земя,
последна мисъл за любимите хора, последен напън преди да се докосне до небосвода.
Пантаджиев К.К.
