Сопотненци устновяват нова, революционна, общинска власт в своя град още на 8 юли 1877г., много преди освобождението на Стрямската долина от руските войски. Начело на общинската управа застават членовете на сопотския Частен български революционен комитет (ЧБРК) с председател хаджи Гьока Павлов. На 12 юли той става и комендант на въстанието.
На 20 юли щаба установява контакт с руското командване при Стара Загора, на което предлагат и помощ със свой въоръжен отряд.
Организира се отбраната на града – всъщност въоръжено въстание в тила на противника.
Ръководителите на въстанието прекрасно са разбирали, че контактите с руските войски, въоръжаването и формирането на войскови единици и най-вече конфискуването на оръжието от мюсюлманските селища – всички тези революционни прояви ще изправят срещу тях не само местния башибозук, но и редовна турска войска.
Въпреки това градът е барикадиран, мобилизирани са над 500 добре въоръжени мъже, организирана е и вътрешна градска охрана (милиция). Населението строй загражденията по улиците.
Въстанниците защитават успешно Сопот до 25 юли 1877г. Добрата военна организация и особено укрепителната система благоприятсват за отбраната.
Положението рязко се влошава с настъплението откъм Карлово на редовна турска войска (Кемал паша с артилерия).
Въстаниците остъпват барикадите си с бой. С преграден огън защитават евакуацията на семействата си зад балкана.
На 25 юли 1877г. турците проникват в града. Започват палежи и грабежи в изоставения град, махала подир махала. Напълно унищожена е икономиката и многовековната възрожденска архитектура на Сопот. В пламъците изгарят безценните старопечатни книги и архиви, събирани и съхранявани от векове.
Град Сопот е единсвеното българско селище, в което през лятото на 1877г., в хода на Руско-турската война населението въстава и с оръжие воюва срещу поробителите.
От военен аспект, с въстанието в Сопот се отклонява от участие в боевете на в.Шипка турския табор на Кемал паша.
Това е второто, от Априлското въстание, опожарено и изцяло унищожено християнско селище в Срямската долина, което последва съдбата на гр.Клисура.
Тази славна бойна страница от историята на град Сопот сопотненци продължават да пренебрегват, да премълчават и погребват в мъглата на своята памет. Други градове провъзгласяват за истина и най-малката вероятност, а ние – мълчим! На преден план, необеснимо защо, продължаваме да изтъкваме само клането и опожаряването на града.
А причината за това бедствие е въоръженото въстание на сопотненци и потушаването му през лятото на 1877г. Това е геройчно и славно събитие в историята на доосвобожденския Сопот. Категорично това не е карловското „Страшно”. Сопотненци не са чакали примерени да ги насилват, ограбват и убиват. Дни наред, ръководени от сопотския ЧБРК начело с председателя си хаджи Гька Павлов, те воюват с поробителите, защитавайки дом и семейство и града си.
Насрочената за 10 август от Община Сопот Панахида в църквата Св.Св.”Петър и Павел” е за закланите от турците над 25 болни и немощни сопотненци, който не изпълняват заповедта на щаба да се евакуират зад Балкана, а спират на „Бойкова нива” (защото от там се виждал Сопот), разчитайки на милоста на поробителя. И тук са разбрали на собствен гръб защо сопотненци са казвали „на турчина дослука му е до коляното”. За тези сопотненци са спомените на ужасената Съба Вазова.
А за загиналите като герои на барикадите над 60 въстаници община Сопот отделна панахида ли ще прави?
Гласност трябва да се дава на спомените на преживелите ги учасници Парашкева Хаджигькова, Пена Тодорова, Мария Дейкова.
Също така и на моногафиите на изследователите на въстанието историка Цочо Петров и проф. Цветана Павловска, на директора на регионалния исторически музей - Пловдив Стефан Шивачев.
Българите трябва да знаят, че през лятото на 1877г. в Сопот не е имало „Страшното”. Имало е българска християнска власт, имало е въоръжено въстание, в което над 60 мъже са загинали в бой с турците и още толкава са изкланите беззащитни жени и старци. А до 12 януари 1878г. от глад и студ загиват още над 400 души. От осемхиляднотото население на Сопот над 4000 не се завръщат никога повече в опожарения си град.
С това въстание на предците си сопотненци трябва да се гордеят, да съхраняват спомена за него и да го предават на идните си поколения.